Когато става дума за армията на Александър Македонски и баща му

Когато става дума за армията на Александър Македонски и баща му Филип II, нормално се загатват известната фаланга на сарисофорите – копиеносците с дълги до 6 метра копия-сариси, и царската конна армия на хетайрите, само че това били единствено обособени детайли от победоносната македонска армия. Много по-важна била способността на висшите военачалници на Македония да възприемат всичко ново и напредничаво във военното дело, като заимстват непознат опит и изобретяват свои похвати. Типичен образец за подобен креативен метод е историята на агрианите – варвари, станали надеждна опора на Александър в неговия източен поход.

В средата на ІV в. прочие Хр. само северната граница на Македония (с територията на днешната република Северна Македония) била относително спокойна. Там живеели пеони – група племена сред илирите и траките, които бързо се елинизирали под натиска на гръцките градове. Пеоните, както и македонците, враждували с илирите и траките – което ги правело естествени съдружници. Далновидната политика на Филип II трансформирала в действителност земите на пеоните в македонска провинция, а най-преданите съратници на царя от племето на агрианите сполучливо били включени в македонската войска.

По-късно царят на агрианите Лангар персонално се срещнал с Александър, когато той минавал през земите на пеоните и му помогнал против неговите врагове. Александър благодарил на агрианския цар и траял делото на татко си, като образувал в армията си обособен отряд от хиляда агриани.

По своето въоръжение, снаряжение и тактика аграните най-вероятно са били пелтасти – жанр армия, наречена по този начин поради присъщия щит „ пелта “ във форма на полумесец, носен от тракийските копиехвъргачи. Службата в армията на Филип II вдъхнала у агрианите респект към дисциплината и точната военна организация – което преференциално отличавало тези бойци от другите леко въоръжени варвари.

Техните копия за мятане – дротици, постоянно се допълвали от пай меч или нож, сходен на гръцкия меч (други го считат за тракийски) „ махайра “ със характерен агриански нюанс.

В Азия Александър в началото взел към хиляда агриани, което било доста по-малко от корпусите на траките и илирите, които наброявали 6-7 хиляди воини.

Постепенно агрианите си спечелили гръмка бойна популярност. Още от първата огромна битка на македонския цар с персите при Граник (334 г.) те на всички места работили с неизменима храброст, гняв и успех: за 8 години походи от Мраморно море до бреговете на Ганг нямало нито един случай да се провалят, двоумят или просто да изразят неодобрение. При това държанието им контрастирало преференциално даже с това на самите македонци – доста от които мечтали да се върнат по своите домове, а не да се бият до края на дните си. Агрианите, които се намирали в непозната им среда, не изразявали такива волнодумства и на последния стадий от индийския поход на Александър се оказали доста по-надеждни и дисциплинирани от старите македонски ветерани.

Гениалността на Филип II и Александър се състояла в разбирането, че силата на армията се състои не толкова в силата на една част или дори жанр армия, колкото в успешното им съчетаване и съчетание. Използвайки предходната военно-теоретична и военно-практическа традиция на гърците, богатия си персонален опит и завладените запаси, македонските царе съумели да основат най-модерната военна машина на своето време. Важно място в нея заемала леката пехота, към която в Гърция обичайно се отнасяли с неуважение.

Сама по себе си фалангата на Александър била гръбнакът на бойния строй – а основният удар се нанасял със силите на кавалерията, която обхващала строя на врага. Леката и средната пехота по едно и също време свързвали фалангата с конницата, прикривали фланговете на фалангата и подсилвали офанзивата. Обикновено сражението започвали прашкарите и стрелците с лък, още повече, че персийците били майстори на багра от разстояние. Всичко това обаче изисквало високо равнище на организация и взаимодействие, което е може би главната загадка на успехите на Александър и неговите пълководци.

Агриански боец. Снимка: Уикипедия

В този подтекст агрианите били изключително значима част от армията, тъй като съчетават най-хубавото от „ варварските “ и „ културните “ способи на водене на война. Преди борба те по предписание били ситуирани на десния фланг – дружно с пехотната армия на аргираспидите и конните хетайри.

Но същински незаменими агрианите се оказали не в огромните борби, а в „ дребната война “. Те взели участие в особени експедиции и малки походи по персоналната заповед на Александър. За около 10 години походи агрианите 16 пъти ходили „ на специална задача “, където се отличили ослепително. Съвременните западни откриватели постоянно съпоставят агрианите с командоси или даже с съветския „ спецназ “ – което е единствено отчасти правилно, само че дава ясна визия какъв брой характерни са били техните тактики на общия декор. Отрядите им били по-подходящи не за линейни борби, а за интервенции по фланговете, засади, лъжливи отстъпления и бягства, поддържане на личните връзки и разрушение на вражеските и т. н. По време на поход такива войски били незаменими и много по-полезни от тежката пехота.

Но за образуването на части като агрианите са нужни редица условия и неуморна, непрекъсната работа по сплотяването им. Ала не всеки ден се раждат пълководци като Александър. Така агрианските „ командоси “ последователно изчезнали от бойните полета на елинизма.

–